<img src="https://cdnone.netlify.com/db/2017/12/heart-1809675_640-e1514278592892.jpg"/>Снимка - Pixabay <p>Обичаме, когато изгубим, когато ни е страх, че ще изгубим, когато вече е късно. Макар че <strong>любовта никога не е късна</strong>. Тя не закъснява. Нито подранява. Тя винаги е тук. Не си отива, не започва, няма край.</p> <p>Ние сме тези, които ѝ определяме граници и се борим с нея, а още по-често за нея. В името на любовта извършваме толкова много <strong>не-любов</strong>. Търсим я, губим я, отричаме я, нараняваме я, после я обясняваме. Искаме да я докоснем и помиришем, да я получим, опакована в пакет с червена панделка, за да повярваме в нея.</p> <p>Доказваме я, сякаш е математическа задача. <strong>Но не става така</strong>. Защото в любовта няма логика. Просто обичаш и ако обичаш истински, няма значение на какво мирише любовта, дали е грапава или лепкава, дали панделката е червена. Обичаш въпреки раздърпаната панделка, въпреки липсата на доказателства, въпреки всичко, което ти се струва нелогично и непонятно.</p> <p>Онзи ден двама тийнейджъри спориха на спирката до мен. Той се опитваше да ѝ каже, че я обича, тя не му вярваше, защото той беше забравил да ѝ се обади в уречения час. Уреченият час бил важен, защото тогава тя била с приятелки и, ако той ѝ се бил обадил, те щели да ѝ завиждат. <strong>Ама че причина</strong>, но си е нейната!</p> <p>А той я обича. Личи си. Търпеливо приема думите, продължава да я гушка, въпреки че е невъзпитана глезла. Обещава следващия път да не забравя. Завидях му. Не заради глезлата, която обича, а защото <strong>обича въпреки трудностите</strong>, които тя му създава, въпреки бариерите, които спуска, въпреки неясните сигнали, които му дава. Просто обича.</p> <p>Май само родителите обичат така, когато обичат децата си. Прощават и обичат. Въпреки всички капани, които децата им залагат. Децата обичат така до време. Аз съм дете на моите родители и на 100 да стана, <strong>пак ще бъда детето им</strong>. Никога не съм усетила да ми отказват любов, дори и когато любовта им не е била опакована с лъскава хартия и червена панделка. Дори и когато не са ми казвали думите: „обичам те“.</p> <p>Аз обичам думите, харесва ми да чувам думи, които говорят за любов. Затова започнах да ги казвам. Въпреки че в началото ми беше странно и <strong>неестествено</strong>. Колебаех се дали ще бъда разбрана, дали ще ми повярват, чудех се дали „обичам те“ не трябва да върви с подарък, с жертва някаква, за да бъде истинско „обичам те“. Страхувах се дали ще ми го върнат или ще ме отблъснат.</p> <p>Толкова празни страхове. <strong>Никой не ме отблъсна</strong>. Напротив. Разбрах колко обичана съм наистина, въпреки всичките ми странности и колко много хора ми позволяват да ги обичам, както аз мога. Имам приятели, на които, вместо „довиждане“, казвам „обичам те“ и е толкова хубаво.</p> <p>Понякога се улавям, че ми се иска да съм осъзнала всичко това преди години, когато бяха живи моите баби и дядовци. Баща ми. (Когато баща ми пое по пътя към отвъдното, започнах често да му казвам, че го обичам. Първият път го разплаках. Май и всеки следващ път беше същото, но поне с него не закъснях. Това бяха <strong>сълзи от обич</strong>).</p> <p>Вече не искам да разчитам на това: „знам, че го знаеш“. А и как може някой да знае какво чувствам аз, <strong>ако не го кажа с думи</strong>, ако не целувам, ако не прегръщам, ако не присъствам…</p> <p>Обичам приятелите си, казвам им го, а когато мога, правя много повече. Обаждам се в уречения час, например. Казвам го вече и <strong>без повод</strong>. На майка ми. Прави го и тя. Казвам го на брат ми, на племенниците ми…</p> <p>Никой не ми отговаря със „знам“, всички казват: „<strong>И аз те обичам</strong>„. Значи не е достатъчно само да знаем.</p> <p>Любовта не се знае, живее се…</p> <p><em>Автор: Сашка Александрова за Myvelikoturnovo.com </em></p>