<img src="https://cdnone.netlify.com/db/2017/09/walk-1031039_640-e1504964846687.jpg"/>Снимка - Pixabay <p>Срещал ли си жена… Онази, която те поглъща целия. Тази, която е причината за тишината около теб, дори да се намираш в най-шумната тълпа.</p> <p>Същата, която ще накара сърцето ти да тупти на места, за които не си имал и представа, че е възможно да го усетиш. Ясно. Отчетливо. Категорично. И светът става различен.</p> <p>Въздухът става сладък, карамелен и има вкус на капучино с малко канела – хей така, за вкус. Гледаш как мехурчетата от пяната му лекичко припукват по ръбчетата на устните ѝ.</p> <p>Да! Точно това ъгълче искаш да целунеш първо, а после да обираш пяната… дълго, толкова дълго, че светът да забрави да се върти… или не… Ще се завърти шеметно като виенското колело от детството ти… Господи!</p> <p>Беше отдавна! Сега се давиш насън в езерата на две очи, а косите имат аромат… на нея! Искаш да имат твоя аромат, да потъваш в този водопад… И нейният стон, когато я прегръщаш, да се слива с твоя. Насън. Поне насън. Имал ли си такава жена…</p> <p>От онези, които карат сетивата ти да сменят предназначението си. Виждаш я със сърцето си. И я чуваш с душата си. А тя пее със стъпките ѝ. Времето спира, защото няма власт над такава жена. Тя може да е в началото на зрелостта си и със същия успех би могла да е зряла. Няма значение.</p> <p>Тя е сладка като онова капучино с канела… Изпивал си я. Помниш ли?! В онази нощ, когато Луната беше цяла, а есенните листа бяха дрехата на Земята… Или беше лято, горещо и знойно… като нея… Плакала ли е за теб такава жена. От онези, които знаят цената на сълзата. И могат да ти я изпратят в писмо… Думите плачат с теб и вместо теб. Заедно с нея. Заслушвал ли си се в прегръдката на такава жена. От онези, които чуват деня ти. Нейният ден е твоят ден, защото ти си в него. Нищо друго няма значение…</p> <p>Само нощта, когато пръстите ѝ леко описват профила ти… спират се на устните ти… клепачите ти потрепват, а нейните очи са затворени… Защото тя вижда с ръцете си и знае със сърцето си… А устните ѝ… Устните ѝ са като вода, която се стича по цялото ти тяло… и по душата ти…</p> <p>Тръгвала ли си е от теб такава Жена?! Кажи ми, тръгвала ли си е… Не става въпрос за нея. Става въпрос за теб. За онзи момент, когато вървиш сам по улицата и нечий глас разчупва огледалото на тишината. Нейният глас… Господи! Не!… Прилича на нейния…</p> <p>И си спомняш улицата, есенните листа, лекия бриз и ръката ѝ в твоята. Не си спомняш какво ти разказваше… Помниш ромона на думите… и колко беше щастлива… Вървиш обратно по стъпките на Времето… Там онова бижу на витрината толкова прилича на нейното. Ароматът на кафе… и нейният парфюм… Колко пъти е бил единственото ѝ облекло… И имаш отрязък от време, равен на остатъка от един живот, за да си спомняш… Усмихни се… Имал си я… И си е тръгнала.</p> <p>Автор: Жени Иванова, На Прага на Душата, източник: myvelikoturnovo.com</p>