<img src="https://cdnone.netlify.com/db/2017/11/sad-woman-1055092_640-e1509865748179.jpg"/>Снимка - Pixabay <p>Обикновено травма в детството ражда сценарий от типа „Привличам мъже, които ме нараняват“. Ако в живота на човек е имало насилие, той вижда такова във всичко. Понякога се случва така, че когато майката е проявявала насилие, детето го запомня. Добрината също се запомня.</p> <p><b>Тялото не лъже. Чувствата – лъжат 50 на 50. Мислите лъжат!</b></p> <p>Тялото ни винаги помни травмите ни. Психиката ни също.</p> <p>Как се развива животът на жена, която е претърпявал насилие в детството си, особено от страна на бащата?</p> <p>Мъжът й ще прави същото, а тя ще стои години наред с него, обяснявайки си това като любов. Тя продължава да приема насилието за норма, като не е задължително насилието да бъде физическо. То съществува в много варианти, включително вербално или морално.</p> <p></p> <p><i><b>Как се формира този начин на възприятие?</b></i></p> <p>Бащата е двойствена фигура: от една страна причинява болка, от друга страна е баща и е обичан от дъщеря си. Значи любовта и болката вървят ръка за ръка. Всички останали хора в живота на дъщерята попадат в тази парадигма на отношенията – „любов – болка“. Подсъзнателно любовта и болката са едно, също както бащата е създал модела: „обичам те дори когато ми причиняваш болка, защото си ми баща“.</p> <p>В случая трябва да се осъзнае, че любовта съществува и в други варианти. Любовта може да съществува без болка и това е нормално. Ако в отношенията има насилие, трябва да излезете от тях.</p> <p>Но всичко това става очевидно тогава, когато стане естествено, когато човек повече не попада в омагьосания кръг „любов – болка“ и когато по отношение на себе си започне да проявява само любов без болка.</p> <p>източник: magiangelova.bg</p>