<img src="https://cdnone.netlify.com/db/2017/09/spring-2298279_640-e1506189419770.jpg"/>Снимка - Pixabay <p>Колкото повече стават физическите години, толкова<strong> по-лесно</strong> става да се живее. Въпреки болежките в тялото, въпреки…, абе въпреки всичко това, което ви идва на ума, когато се сетите, че вече не сте на 20.</p> <p>Обаче, когато годините бяха 20, си мислех, че мога всичко. Че има време за всичко. Развявах младостта като бойно знаме и защитавах това знаме с нокти и зъби. Какво високомерие само!</p> <p>Отлагах, мързелувах, губех се някъде из <strong>безцелното съществуване</strong>, учих нещо, което не ми беше много по сърце. Слава богу, че после започнах да работя нещото, което и до ден днешен много обичам. Сприятелявах се с разни хора, правех се на важна пред тях… Но тогава не знаех. Изобщо не си давах сметка за това, което сега ще напиша.</p> <p>Но годините се навъртяха. Тези дни някой ме попита: а ти всъщност на колко години си и аз за няколко секунди не можах да се сетя на колко години съм. Трябваше да пресметна коя година сме, кога съм родена. И се почувствах свободна и… <strong>щастлива</strong>. И разбрах, че вече съм преминала успешно онази граница, до която възрастта ме притесняваше.</p> <p>И… се огледах. Ослушах се. Усетих, че сетивата ми, с които усещам света и хората, са се изострили и ми е вкусно, ароматно, свежо и… ЛЕСНО.</p> <p>По средата съм. Нито съм на 20, нито съм на няколко по 20. Такава ми е работата, че мога да наблюдавам хората, да говоря с тях, да ги слушам, да ги разпитвам, да ги снимам. Журналист съм и от години вървя по петите на образованието, което ми дава възможност да съм все сред ученици.</p> <p>Иначе, както вече стана дума, съм тръгнала към онази възраст – <strong>свободната</strong>. Най-близките ми приятелки са в същото времево измерение и когато се съберем на по чаша вино, все по-често говорим за себе си. И да ви кажа, все по-често се забавляваме много, по-честни сме една с друга и повече се обичаме. След едно такова събиране разбрах защо всичко ми изглежда толкова вкусно, ароматно, свежо и ЛЕСНО.</p> <p>Няма го вече в нас онова високомерие, че можем да управляваме света, да контролираме всичко да се случва по нашите правила, точно когато го искаме, както го пожелаем. Няма я самоувереността, че имаме право да наказваме с омраза и още по-лошо – с <strong>безразличие</strong>. Никой вече не казва: забрави я, забрави го. Говорим за тези, които отсъстват от събирането, защото ни липсват истински и говорим с любов и уважение.</p> <p>Все по-често си казваме, че е каквото е, защото е, нямаме сили да го променим, имаме само сили да го приемем. Все по-лесно приемаме, смирението не ни изглежда като предателство. Битките не ни привличат, войните не ни вдъхновяват. Смеем се. Боже, как се смеем!</p> <p>Уважаваме тъгата си по същия начин – пламенно. Правим планове само<strong> за момента</strong>, за утре мислим утре. Споделяме си, споделяме се, изслушваме се, прегръщаме се, все по-често казваме „да“-тата, които преди премълчавахме от глупава гордост.</p> <p>Вярваме, всъщност знаем, че Съдбата, Вселената, Бог, Силата (което ви е удобно) наистина мисли за нас, вярва ни, пази ни и прави нещата да се случват за нас в най-подходящия момент. Не се гневим, когато Бог каже „не“. Е, страдаме, разбира се, плачем, ох, как умеем вече да плачем! Но не притискаме Живота. И <strong>не притискаме себе си</strong>.</p> <p>Много скоро ще започнем да празнуваме юбилеи. Заедно, топло, с обич и с благодарност! За всяка следваща свещичка върху тортата. За себе си!</p> <p><em>Автор: Сашка Александрова / Източник: myvelikoturnovo.com</em></p>